Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Никола Вапцаров
Това е написано по съвсем друг повод, но аз искам да кажа и още една гледна точка, погледната през призмата на мислите на едно объркано същество.
Та, мисълта ми е, че по-голямата част от хората, по специално мъжете, та дори може да се каже всеки един представител на силния пол, винаги осъзнават какво са имали до себе си и колко ценно им е било то, чак когато го загубят. Предполагам ще си кажете, че това вече е до болка изтъркана тема (и може би е така), но аз за пореден път се сблъсквам с това чувство, което ме кара да се чувствам недооценена, не достатъчно желана и понякога дори отхвърлена.
Всеки път давам всичко от себе си, дори правя неща, които не са ми особено приятни и на сърце в името на това да накарам половинката си да се чувства щастлив ( не само сегашната, а по принцип, просато съм такава, винаги се отдавам на 100 %), а после какво получавам насреща- трохички любов, за която дори не съм сигурна, че е истинска и искрена любов или просто е плод на онова странно чувство на задълженост към другия. И колкото и да съм търпелива и да преглъщам всеки път горчивината, която се събира постепенно в мен, идва един момент, в който вече нямам сили да правя компромиси със себе си и осъзнавам, че все пак имам някакво достойнство и че, по дяволите, не го заслужавам.
Но въпреки всичко, вътрешно много ме боли- не искам да се предавам, искам да бъда най-добрата за човека до мен, искам да му дам всичко. Продължавам да го обичам- истински, силно и болезнено исккрено. Следата, която оставям след себе си (защото аз съм напълно убедена, че я оставям, виждам го в погледа на човека) е достатъчно трайна, за да причини болка и да го накара да се замисли, след като аз вече си тръгна завинаги. И тогава аз се промъквам в съня му, наслаждавам се тихо и кротко на сладкия момент на горчивата победа, целувам го, но си тръгвам. Тръгвам си не защото не го обичам, а защото наистина нямам сили да продължа по този начин.
Не искам да се стига дотам, не искам да наранявам никого. Но защо не мога да получа малкото, което искам? А аз не искам много- само някой да ми покаже, че ме обича наистина, че държи на мен, че означавам нещо за него, че мога да разчитам на него. Искам просто да се сгуша, да усетя топлината на тялото му, да чуя 2 единствени думи, да затворя очи и да заспя спокойно. Не мисля, че е много, нали?
Искам да дам толкова много и в замяна да получа толкова малко...Не искам да има наранени. Животът е толкова кратък миг, единственото ми желание е да намеря своята половинка и да споделя този миг с нея, защото е толкова по-лесно да се бориш с несправедливостите и трудностите, когато има някой до теб, който да те подкрепя.
Не желая да пиша „Прощално” на когото и да било. Обичам, но искам и да бъда обичана!
28.03.2012 12:07
28.03.2012 12:38
31.03.2012 17:50
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
МНОГУ МИ СЕ ДОПАЃЕ СТИХОТ ОД Н. ВАПЦАРОВ
поздрави
Как искам да погледнеш през моите очи
Да видиш че проблеми всъщност няма
И влюбена да бъдеш където и да си
Дори когато и където нищо няма
Как искам да почувстваш, че ти си Любовта
и няма нужда вън да я намираш
На хората да казваш, че в тях е също тя
и в техните сърца ти себе си откриваш
Че всъщност няма нужда
от никаква промяна
Достатъчна е само радостта
Когато тя е винаги със нас –
тогава
промяната извършва Любовта
Ozdravitel