Самота. Самотата ме убива. Аз ли нещо не съм наред? Аз ли съм странната и различната? Вярно, че съм си татуирала „Извънземно” на врата като знак, че съм нещо различно от всички останали, но тази убийствена самота ме побърква....
Каквото и да правя, където и да съм, с когото и да съм, с каквото и да се занимавам- в голям град или забутано село- аз винаг съм сама, абсолютно сама. Сякаш никой не разбира думите ми и не проумява дори една стотна от това, което се опитвам да кажа. Иначе всички много ме харесват и много ми се радват- онази вечно ухилена шматка, която е готова да изслуша всеки един проблем по всяко едно време на денонощието. Да, ама нея кой ще я чуе? Какво й е? Как се чувства? От какво има нужда всъщност?- тези неща нямат никакво значение за никой.
Вечер, когато остана сама със себе си, макар и с някой до мен в леглото, за пореден път осъзнавам колко съм сама и колко, по дяволите, съм неразбрана. Говоря, обяснявам се, показвам, доказвам...и пак нищо. Все едно нищо не съм направила. Ситуацията е същата, непроменена, и аз отново съм сама. Сякаш взех да свиквам с тази самота. Има моменти, в които предпочитам да няма никой около мен, да се заровя в миша дупка и да не изляза никога от там. Е, да, ама защо тогава да живея? Къде е смисълът? Или просто съм създадена да живея в безкрайна, сива самота и никой да не може да ме разбере. А аз искам толкова малко- просто частица искрена любов от задъдено кътче на нечие сърце, за което знам, че поне за част от секундата бие за мен....дали ще я открия? Или пак ще съм сама? Все се надявам, нали надеждата умирала последна?....но взех да се уморявам вече от непрестанни надежди и очаквания за нещо, което май няма да се ми се случи...
29.11.2011 21:38
09.02.2012 21:56
dumata e ,, KRATUNCHU'':)